i love you

Пролет е. И лято ще стане. Хубаво ми е. Едно объркано, както си е било винаги...леко пусто, ама прохладно...приятно. Кеф ми е , че не зная какво искам. Така може спокойно да си избера от много неща, които не съм знаела, че искам. И да не ми трябват, пак ще ги взема. За идеята, е така-просто защото ми се дава и мога. Намирам се някъде на границата, не съм сигурна в това или в онова, хем да , хем не. Задържала съм едно междинно положение и се клатя ритмично в самия му център. Напред -назад, напред-назад, напрееед-назааад... Времето се точи и влачи и капе, капка по капка по капка, а минава толкова бързо и неусетно. Фучи, та се къса. Къса ти представта къде си и кога си стигнал до тук, какво си пропуснал....не беше ли скоро...или отдавна беше? Не знам,не знам. Ама ми мирише на дъжд, а утре ще светне слънце! А аз ще се ухиля, ще си покажа зъбите за да ми хванат тен. И бира искам, искам и много да се натискам. И да ти крещя , че те обичам, макар, че искам да те сритвам от време на време. И искам....искам , да стоя така разтопена отвътре. Да се нагрявам и отвътре да ми е една шкембе чорба. Не ща да съм фризер, искам да съм горелка. И не искам и да си спомням за вчера, искам само днеска да има. Нищо друго. Искам да се заклеща в един непрекъснато препускащ и променящ се момент. Шарен, различен...ама еднакъв с топлината си. Хич. Не. Успявам. Да. Се. Изразя. Не знам що е то! Чудя се дали ако разбера, ще ми е интересно след т`ва ? Бла бала балалал . Не ми се седи тука. Махам се, отивам да пия бира.

the perfect simplicity

Proenza Schouler fall2010

Човекът в днешно време е забравил как да оценява истински важните неща. Малките, невидими житейски семена, които дават най-пълния смисъл на живота ни. Хората днес са толкова забързани, толкова напрегнати, заключени в себе си, замразени в собствената клетка на мъгливото си съзнание. Претъпкани със заблуди, даващи им фалшив смисъл на битието, кисело щастие разлагащо се в небцето. Истинските неща са омаловажени, обезценени, поругани, захвърлени в канавката на човешките отпадъци. Човекът се роботизира сам. Сам весело и самоуверено крачи към собствената си фекална съдба-глух и сляп. Забравил за мириса на въздуха, напоен с кислорода на новия дъжд. Забравил за свежото цвете, подадено от млада мъжка ръка. Любовта днес е плътска. Тя е в червата. Надълбоко, без смисъл, поредният фетиш. Както казва Хенри Милър "Добре дошли в страната на Ебнята". Просмукваща се животинска бяс, безразборно гърчене на трансирани тела. Без нежност, без милувки и невинна загриженост. Без усмивката, като най-ценен дар, без прегръдката като най-висше щастие. Ето това е роматиката днес, но не в моя, а в чуждия свят.

Tank Girl-a fashion icon!





http://tank-girl.com/blog/

destino

Искам да съм муза. Искам да съм муза на някой творец-художник, музикант, поет.... Искам да бъда неговия велик идеал, неговата съвършенна цел. Искам аз да бъда неговата мисия. Да обезсмърти себе си чрез мен. Да остави своя отпечатък с моя лик във времето и пространството. Искам да ме кара да се чуствам прекрасна, феерична, женствена, боготворена! Искам да се опиянява от аромата ми и да се потапя в блаженна наслада от допира ми. Искам да пропада в очите ми , да се дави в чуството си към мен. Искам да съм муза. Искам да ме обича както се обича картина, както се обича небето, както се обича топлия бриз. Искам той да е моя творец, да ме види,да прогледне в мен, през мен, да ме създаде и да ме направи безсмъртна. Аз ще съм просто образ, а той ще бъде душата. Искам да ме твори и пресъздава наново и наново, да ме убива само за да ме възвръща по-добра и по-перфектна. Искам аз да съм неговия опият, крепителят на силата. Искам да сме като прашинките плаващи из топлия въздух в мрачна , тиха стая с процеждащ се лъч слънчева светлина, дошъл да търси нас за да ни освети в цялото ни застинало във времето изящество и богоподобност. Искам да ме докосва с мисъл, да ме изцежда с желание. Да диша чрез мен, да гледа чрез мен, аз да съм неговата малка вселена, а той моя голям космос.
Искам да съм склуптора на Микеланджело, картина на Вермеер, стихотворение на Славейков....искам да съм музиката в ушите на моя творец, искам да съм изкуство.

Limi Feu F/W 10.11 Paris

Понякога в главатa ми избива една...не, много струи от мисли. Толкова много, че докато мисля първата-идва втора, след нея трета и в този момент вече съм забравила от какво е тръгнало всичко и за къде съм се запътила с толкова много ненужен багаж в този мой моъзчен килер, който през по-голямата част от времето все едно е пуст и празен и прашясал и запуснат, но всъщност вътре са складирани ужасно много мисли,пораждащи на свои ред куп чувства. Когато искам да мисля-не мога! Просто така насила не ми се получава. Има моменти,в които нещо се отрпищва и започва да се ниже една дъъъъъълга върволица от засукани мисли и страсти в главата ми, че направо на мен самата ми е трудно да повярвам, че аз съм съдът в които се намира толкова много информация и изкривени представи за нея. Честно казно иска ми се да мога да описвам всички тези неща минаващи през мене, но когато седна да пиша и толкова бързо ги забравям....сякаш сами не искат да бъдат изляти на повърхността на белият празен лист, или където и да е било , където могат да станат достояние на публично презрение, подигравки и неразбирателство. А не , че трябва много да ми пука. Ох, направо пощръклявам, полудявам. Искам просто да мога да се обичам, да се хресвам и да започна да мисля простички неща, такива които мога да изразя ..такива, които не затормозяват никои, особено мене-осново МЕНЕ. Искам да мисля за кафето сутрин и колко е сладко и топло и как е един прекрасен старт на един прекрасен ден! Но не, аз мисля за подбудите на хората, за това от каква материя съм всъщност , защото се чудя когато обвивката ми се разпадне дали ще се рея безплътна и безтегловна из въздуха с пълно и ясно съзнание....дали няма пък да стана електричество и за някакво време да оживея като някакъв електрически уред! Да се нагрея за секудни, защото вероятно няма да ми хареса много да бъда лампа например, крушката да гръмне и краткият ми неудохотверен живот като лампа да свърши така ненадейно както е започнал, за да не остави след това никакви спомени за преживяното. Колко тъжно наистина. Никакви спомени. Само идеи, мечти и въображение! Въображението е прекрасно де, без него едва ли щях да пиша тези безумия. Между другото , много мразя тази клавиатура. just btw.
И сега малко музика, за да успокои мислите, които и без това нито ще пордължа да пиша, нито пък искам ( това от една страна , идва от нескопосаната клавиатура!!!), а те и без това са толкова много, че незнам нито откъде да започна, нитко къде искам да свърша. Ще стане като една супер дълга и разтеглила се вече дъвка,на която просто не и предстои друга съдба, освен да се скъса и после да бъде захвърлена в кофата за боклук.

Мерси на ПОли, че ме светна за Ladytron. Много съм назад в материала FUCK!