Damaged

Напоследък изпитвам нуждата да пиша. Изпитвам нуждата да пиша, защото това е единственият начин да се изразя. Не познавам друг израз освен думите, а те са толкова недостатъчни. Думите имат граница, думите са клетка на въображението. Колко пъти съм си мислела нещо, колко пъти съм осъзнавала нещо и съм била неспособна да го изкажа. Може би просто речникът ми е беден. Може би просто ме е страх да казвам нещата и за това предпочитам да си мисля, че някои неща не са дарени с дума, която да ги олицетворява. Понякога... не достатъчно рядко, аз просто спирам. Спирам да мисля за всичко. В мен се наслоява бял прах от мълчание, започвам да приличам на варосана фигура застинала в собственото си невежество и несигурност. Знам, че е нормално да не знам. И може би така е много по-добре, но не е. Не знам кой е казал, че невежеството е благодат (ignorance is a bliss) и дори ми се иска да вярвам, че това е неопровержимата истина, но дълбоко в себе си зная, че това е възможно най-големият фалш изричан някога. За да се чувстваш жив ти искаш да знаеш. Да знаеш защо си жив и защо продължаваш да живееш. Иначе всичко се обезсмисля. Ставаш растение... фотосинтезираш и приемаш всичко за даденост. Не...аз вярвам, че дори растенията имат съзнание, вярвам, че всичко органично има съзнание. Ставаш тухла. Ставаш безлична, безсмислена тухла. Точно като тухлата ставаш част от къщата и това е твоето предназначение, без да бъде подлагано под въпрос и съмнение. Твоята къща е обществото с което ти си длъжен да се съобразяваш и да уважаваш. Ти си длъжен да се вписваш в него до колкото можеш, за да не бъдеш отлъчен, за да не ти се отнемат нормалните човешки права, ти трябва да навеждаш глава и да повярваш, че всичко това е предначертано и изход няма. Има само стена от тухли, слепени една до друга-мълчаливи, груби, твърди. Гордо бранещи своята заблуда, преграда за самите себе си. И ти си там, не се безпокой. И аз съм там. Тухли сме. Кой по-червен от другия, кой по-оранжев от предишния. Това, че пропагандираш свобода на словото, свобода на действието, мир и добрина....не значи , че го постигаш. Това е просто начин да повярваш на себе си , за да не погледнеш в грапавите очи на бетона, да не видиш, че си вграден много надълбоко в комата на целият шибан свят. И няма да си намерим принца, който да ни събуди с целувка. Хората са кошери с пчели. Злобни, арогантни, надменни, претенциозни, горди, горди, горди. Горди от собствената си гнусотия, която им блести като злато в очите докато бавно им ги избожда, а те изтичат и давят и тровят всички останали. Зараза. Зараза! Разпространява се бързо и ефикасно от векове насам. Ако не бяхте заклеймили омразата, нямаше да се мразим толкова много. Ако не бяхте сложили граници, нямаше да бъдат прекрачвани. Омръзна ми от хора без основа. Омръзна ми от изцъклените стъклени очи на чичковците по улиците и злобата на бабичките по тролеите и ми писна от враждебни хора, които хвърлят камъни по други хора за без причина, със заядливите си скапани епитети. Заучените фразички от кръчмата на левия завой, където си дигаш самочувствието, че си най-великият чичак в квартала и ALL OVER THE WORLD! А след като си се натряскал с евтина ракия до безпаметност в клуба на СДС, се прибираш в панелката при съсухреното ти изтерзано подобие на жена и започваш до го налагаш, за всичко мътно и прогнило в тлеещата ти душа. Наздаровя mother fuckers, дано да се дигне бунт срещу скапаното ви общество и скапаните ви вкиснали морали и ценности. Грешни, потъпкващи потенциала на човека, потъпкващи добрината на човека, красотата на човека. Искам свбода! Искам да имам свободата да говоря каквото искам, когато искам!