Димчо Дебелянов

БОХЕМСКИ НОЩИ

І
За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири...
А?

За утре пури ми обричаш,
цената на които пари...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари...
А?

За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?


ІІ
Понеже Случаят благоволи
и тази нощ да бъда без квартира,
пък аз съм уж поет и мойта лира
настинала би в нощните мъгли -

ще ида аз в участъка и там
ще кажа на любезните стражари:
здравейте, мои братци и другари,
на Аполона за кашмер и срам!

Дойдох, обезквартирен във нощта,
да спя под ваште хъркания мъжки
и да получа наниз гнойни въшки,
кат жрез на истинската красота!

И те ще ме приемат с усмех благ,
до дън-душа честито-умилени -
и ще напишат критика за мене
под формата на полицейски акт.

ІІІ
Всички сме дошли на свят
точно по еднакъв начин,
ала не за всеки врат
същ хомот е бил назначен.
Трябвало би например
аз да имам тлъста рента,
а пък оня тлъст банкер
да живее хента-пента.

Но над нас ръка прострял
някой много зъл присъди:
нему - глуп, но мазен дял,
мене - умните оскъди.
Мене - пържени ребра,
нему - шницели изрядни.
Мене - гладната зора,
нему - хубавото пладне.

ІV
"Послушай ме - две думи само!"
- Отдавна няма дъжд ни капка.
"Зле правиш с туй "насам-натамо"!
- Виж оня там с каква е шапка!

"Жесток и страшен е живота!"
- У, тук вони на гнили круши!
"Пък ти я караш "през просото"!
- Пък там се сбиха двама души!

"Смисли се, нявга ще се каеш!"
- Тцъ, тцъ - иди ги разтървавай.
"Но слушаш ли, или нехаеш?!
- А, слушам, слушам - разправлявай!

post-punk perfection

Бял ден

my new shoes

В един неуспешен ден за мен

Marguerite Duras

Напоследък изпитвам нуждата да пиша. Изпитвам нуждата да пиша, защото това е единственият начин да се изразя. Не познавам друг израз освен думите, а те са толкова недостатъчни. Думите имат граница, думите са клетка на въображението. Колко пъти съм си мислела нещо, колко пъти съм осъзнавала нещо и съм била неспособна да го изкажа. Може би просто речникът ми е беден. Може би просто ме е страх да казвам нещата и за това предпочитам да си мисля, че някои неща не са дарени с дума, която да ги олицетворява. Понякога... не достатъчно рядко, аз просто спирам. Спирам да мисля за всичко. В мен се наслоява бял прах от мълчание, започвам да приличам на варосана фигура застинала в собственото си невежество и несигурност. Знам, че е нормално да не знам. И може би така е много по-добре, но не е. Не знам кой е казал, че невежеството е благодат (ignorance is a bliss) и дори ми се иска да вярвам, че това е неопровержимата истина, но дълбоко в себе си зная, че това е възможно най-големият фалш изричан някога. За да се чувстваш жив ти искаш да знаеш. Да знаеш защо си жив и защо продължаваш да живееш. Иначе всичко се обезсмисля. Ставаш растение... фотосинтезираш и приемаш всичко за даденост. Не...аз вярвам, че дори растенията имат съзнание, вярвам, че всичко органично има съзнание. Ставаш тухла. Ставаш безлична, безсмислена тухла. Точно като тухлата ставаш част от къщата и това е твоето предназначение, без да бъде подлагано под въпрос и съмнение. Твоята къща е обществото с което ти си длъжен да се съобразяваш и да уважаваш. Ти си длъжен да се вписваш в него до колкото можеш, за да не бъдеш отлъчен, за да не ти се отнемат нормалните човешки права, ти трябва да навеждаш глава и да повярваш, че всичко това е предначертано и изход няма. Има само стена от тухли, слепени една до друга-мълчаливи, груби, твърди. Гордо бранещи своята заблуда, преграда за самите себе си. И ти си там, не се безпокой. И аз съм там. Тухли сме. Кой по-червен от другия, кой по-оранжев от предишния. Това, че пропагандираш свобода на словото, свобода на действието, мир и добрина....не значи , че го постигаш. Това е просто начин да повярваш на себе си , за да не погледнеш в грапавите очи на бетона, да не видиш, че си вграден много надълбоко в комата на целият шибан свят. И няма да си намерим принца, който да ни събуди с целувка. Хората са кошери с пчели. Злобни, арогантни, надменни, претенциозни, горди, горди, горди. Горди от собствената си гнусотия, която им блести като злато в очите докато бавно им ги избожда, а те изтичат и давят и тровят всички останали. Зараза. Зараза! Разпространява се бързо и ефикасно от векове насам. Ако не бяхте заклеймили омразата, нямаше да се мразим толкова много. Ако не бяхте сложили граници, нямаше да бъдат прекрачвани. Омръзна ми от хора без основа. Омръзна ми от изцъклените стъклени очи на чичковците по улиците и злобата на бабичките по тролеите и ми писна от враждебни хора, които хвърлят камъни по други хора за без причина, със заядливите си скапани епитети. Заучените фразички от кръчмата на левия завой, където си дигаш самочувствието, че си най-великият чичак в квартала и ALL OVER THE WORLD! А след като си се натряскал с евтина ракия до безпаметност в клуба на СДС, се прибираш в панелката при съсухреното ти изтерзано подобие на жена и започваш до го налагаш, за всичко мътно и прогнило в тлеещата ти душа. Наздаровя mother fuckers, дано да се дигне бунт срещу скапаното ви общество и скапаните ви вкиснали морали и ценности. Грешни, потъпкващи потенциала на човека, потъпкващи добрината на човека, красотата на човека. Искам свбода! Искам да имам свободата да говоря каквото искам, когато искам!

Днес беше хубав ден. Пече ни слънце, след това ни валя дъжд и след това пак ни пече слънце.Перфектна комбинация от разнообразие във времето, за кратък период от време! Седнахме под едно борче, а аз извадих тетрадка, листовете на която използвахме за подлоги. Случайно докато късах старателно попаднах на стари мои, аматьорски стихове. Ако не се бях зачела, вероятно и техния живот щеше да мине под седалищната част на някой. Рано или късно тази тетрадка отново ще ми изчезне от полезрението и се реших да запазя "творчеството" си някъде. А къде по сигурно от тук?! Където може дори да им се посмеете, ако не ви депресират достатъчно! Нямат имена, но нямам намерение да им давам. Чувството с което съм ги писала, отдавна е отлетяло и да им дам заглавия в момента е напълно безсмислено.



*******************************************************
Пробива, пробива и бавно всичко се срива
Грозна картина, като снежна камина
Нищото дори го няма, остана само катрана
Катрана и четири стени вкаменели,
в тази клетка, в тези панели!
Груба ми е не само ръката, но и устата, главата и най-вече душата!
В месо обвита горката,
сама се бута
и изтисква бодлива, мътилка кирлива.
*******************************************************

*******************************************************
Сама останала в мрака,
проплаква тихо, стои замръзнала и чака.
Моли се за прошка, останала саката с малка дупчица в душата.
И се чуди и се мае що за Господ да извае,
та да има към сполука някаква пролука!
*******************************************************

*******************************************************
Черни дървета крясат тъмни полета.
Звезди по небосвода пропукват и ти отварят входа, към вселената нова.
затваряш очи и мечтаеш за топла прегръдка в тихата стая
и знаеш, че в тази вселена ти си на демона демон
и от черното по-черно няма, когато си сам без любов и промяна.
********************************************************

Другите ще ги спестя, защото мисля, че съвсем за нищо не стават и не са заслужили съхранение, а и римата на А вече започва да ме излага! хаха
Извинявам се за неправилната подредба на стиховете.

Kimberly Ovitz fall 2010 ready-to-wear

Прекрасен фотос,който Стефчо ни щракна! :)
а ето го и Стефчо
http://fartography.blogspot.com/

absolutely nothing special, but i prefer to keep things very simple.
and because i am a music addict, here i go again

Днес меланхоличното, дъждовно време ме понесе по вълната на джаза, която ме заля и за малко да се удавя.Обичам Chet Baker, цялата изтръпвам! Не е музика за всеки ден, но е музика за правилният ден. А днес ми е уютно и съм потънала в метежно мечтание. Не обичам да се рея из спомени, обичам да плавам по мечти...някакви, такива...неосъществими, твърде приказни за да бъдат някога истина. Най-красивата любов е несбъднатата, неосъществима, неконсумираната любов.Най-прекрасният блян, винаги ще си остане само блян и в това е цялата му магия. Носталгията е красива емоция. Кара те да се чувстваш жив. Особено когато си мислел, че си претръпнал, тя те засмуква и те разтърсва из основи. Пълни те с разни чувства и ги разбърква за да се омешат, да стане една емоционална какафония и после....после аз ги източвам, за да освободя място за следващата доза чувства, които рано или късно ще се разбият в мене и няма да има спасение. Днес е ден за музика. И вечерта също ще бъде за музика. Утре ще се дъндуркам по градския транспорт и ще си мисля колко много ми се спи, но днес искам да съм будна цял ден и цяла нощ. Искам да се зашеметя от музика и мечти...и малко Bailie`s дори!

Довечера в artcluba ще свирят Nassekomix!!! И входа чак е свободен:).

I love you Jeffrey Campbell, i love you!!!