Damaged

Андрей Германов

Белоруски снегове

Над замислени предели,
над смълчани лесове
падат странни, падат бели
белоруски снегове.

Пътища безброй по тая
снежна равнина сноват,
но пред къщичка накрая
скръцва, сприа всеки път.

И едно да кажем Зина,
зимнно цвете цъфва там-
в тая снежна до комина,
в тая приказка от чам.

то под клоните светлее,
осиява цял леса.
то сред чудеса живее-
как ще вярва в чудеса?

И усмехва се : наверно
спомня си един чудак,
криещ се в шепата си черна
кнрехък спомен-
бучка сняг.

Чуден,пада му се, нека-
на, снегът се стапя тих!
То не знае, че полека
тоя сняг
ще стане стих.

И във него оживели,
над смълчани лесове
пак ще падат стпанни, бели
белоруски снегове.

Георги Струмски

Тази що обичах и обичам

Тази, що обичах и обичам,
тихо спи на моята ръка.
И към спомените ли надничам,
все до мен я помня, все така.

Помня как из пътя прошумяха
покрай мен веднъж във светъл час
тъмни плитки на девойка плаха.
не,
от по-преди я помня аз.

С тази, що обичах и обичам,
хвърлях на врабчетата зърна,
сричах над букварчето и сричах
през онези мили врмена,
през коино ясно бе ни всичко,
всичко достижимо бе за нас.
но тогава казвай и сестричка.
Не,
от по-преди я помня аз.

Тази,що обичах и обичам,
люшкаше ме в своите ръце.
Аз незанех как да я наричам,
само милвах чистото лице.
Тя стоя с черти благословени
в тъмнините страшни на нощта,
през коята нямаше ни мене,
ни спомена,
ни песента.
Майка тя ми бе,сестра ложденна,
беше ми любима.
А сега-
майка на сина ми-уморена,
тихо спи на моята ръка...

Тази що обичах и обичам.

Йордан Милев

Откога не съм те виждал

Откога не съм те виждал-може би от век
или от мига, когато с шепот мек
часовете се стаиха, приглушени
от мълчанието на страстта, от твоите очи зелени.
Всеки ден .без теб-ми заприлича на познато
време,спряло до тече край мен; на лято,
спуснало се от добрия клон на своя шатър
някаква шишарка там, измъчена за вятър,
който може да я грабне и навред да я разсее...
През ноща дочух да си шептя: къде е
този дом край боровете, пълен с тишина и мил
с твоя поглед, който хлорофил
пие черната боя на цялата вселена
и света над мене зазорява в светлина зелена.

Ти си все същата

ти си все същата,каквато аз те зная;
разсъмването,радостта, кръгът на мислите,
началото и края
на моя ден-бял лък,що върху слънчевите дири
на времето за тебе пак ми свири.

Усещам песента. И нещо силно вика
в пространството,
из кръговрата тих на моето сърце-езика,
единствено бях разбрал как от мига нелесен
аз меся хляб, ти раждаш песен.

От вен далече някъде сега си. Празна къщата
мълчи. Едни и същи са кратките въпроси на мойта кръв...
Отдавна знам непознаваемото: ти остана същата,
на не разбрах
дали останах аз такъв!