Damaged

Денонощие

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден вероломна
тя, където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато ноща е надмиснала
всяка болка в сън да обсеби,
аз не мога да спя и вече мисля,
че не трябва да мисля за тебе.


Прегръдка

Сърце в сърце. И дъх във дъх.
Тъй близко бе до мен, че аз не можех да те видя.
Аз виждах надалеч през твойто рамо тъмен връх
Бях устремена отвъд тебе сякаш да отида.

Аз чувах сърцебиенето лудо на звездите.
Пресрещах вятър запъхтян, наметнат със листа.
Поемах идещите силуети на горите
и клоните, разтворили обятия в ноща.

Далечината вдишвах на огромна глътка.
Притисках вятър, облаци, звезди до мойта гръд.
И в този тисин обръч на една прегръдка
обхванах цялата безкрайност на светът.

Копнеж

Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечийй гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.

До утре

-До утре!-ти казваш и тръгваш си вече.
А с поглед уплашен изпращам те аз.
До утре?...Но то е безкрайно далече.
нима часове ще лежат между нас?

До утре да бъде за мен непозната
менлива сянка по твойто чело,
горещата, тупкаща реч на ръката,
на мислине тайно потекло.

До утре, ако ти е жадно не мога
да бъда твой извор. Студенина
ако те облъхне-да бъда твой огън.
Ако ти е тъмно твоя светлина.

-До утре!-ти казваш и тръгваш и даже
не чуваш , че отговор нямаш от мен.
-До сетния ден!- аз очаквах да кажеш
и с мен да останеш до сетния ден.

Да бих била

Да бих била като Земята
неизтощимо променлива!
И твоя поглед в кръговрата
наново все да ме открива.
Да бих могла да съм такава
на никого не се опира,
а колко твълда тя остава
и никога сред път не спира.
Да бих успяла като нея
да понеса невъзмутима
и бурите, и снеговея
на мъртвата, преходна зима.
А после да разцъфна цяла,
като изпод снега родена,
с безброй ручеи запяла,
богата, пъстра, обновена.
Да бих в душата си стаила
самата нейна необятност
и притегателната сила,
с коята всичко взе обратно.
тогава нека те изпратя
накрай света с очи засмени.
Ще занам: дори от небесата
ще се завърнеш пак при мене.

Да бих била като Земята!

След време

последна среща и дума, и дълъг поглед последен.
След време,срещнат сручайно, ти чужд ще кимнеш едва,
над чуждо рамо наведен,във чужди поглед загледан
заслушан в чужди слова.

ще мина аз като вятър, дошел от много далече.
Довеял от нощи магнитни тревожно топлия лъх,
зова на сплетени пръсти , на шепот недоизречен,
на устни жадния дъх.

Свободен,радостен,буен, нахлул от дните ти млади,
донесъл мирис на пролет,на бухнали дървеса,
повлякъл облаци,птици, пред които рухват огради,
отварят се небеса.

ще мина аз като вятър във есен тиха и късна,
разбъркал сенки и стпки, неудържим, поривист,
ще люшна твоите мисли, сърцето ти ще откъсна
и отнеса като лист.

Загуба

Дали се бях влюбила в тебе,не зная.
Но знам, че се влюбих в други неща:
в една неуютна северна стая,
във чайник закъкрил припрян вечерта.

В дървета се влюбих отнели простора.
В затънтени , душни квартални кина.
във спомени тягосни от затвора.
В една изранена от бомби стена.

Във спирки трамвайни, в листа осланени,
в затоплен от печени кестени джоб,
във дъжд из ведро, в телефонно звънене,
дори на мъглата във сивия потоп.

Във целия свят не в тебе се влюбих.
Откривах го нов, интересен, богат.
Затуй ме боли...Не че тебе загубих.
Аз друго загубих-целия свят.