Damaged

Александър Вутимски

Опушена спирка

Вървях под безмълвния пушек на къщите,
и мислех,че дългия ден е така отегчителен.
В тъмните облаци светеше сребърно слънцето.
Пееха някъде скръбно сирените...Тебе те нямаше.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена,
приближи ме безмълвно...ще дойдеш ли?
ще застанеш ли близо до мен?
Дай ми твоята тъмна ръка...помилвай ръката ми нежна.
Попитай защо съм замислен и тих и студен както винаги.

И аз ще ти кажа тогава, че съм много самотен наистина,
че обичам очите ти и твоите думи и тебе,
че, когато те няма денят е така отегчителен.
А слънцето хилаво старите стрехи изкачва.
Трамваят ще тръгне , но ти ще останеш при мене.
ще приказваш до мен и ще мислиш за мен,ще ме гледаш.

А аз ще те слушам безмълвно, спокоен и тих ще вървя
и ще мисля , че все ще отвикна да мълча ,
да се скитам самичък.

Бил съм нервен пред теб понякога, но всичко си има причина
Аз бях сам и не казвах, аз те исках и също не казвах,
не рабирах, че чакам да ме търсиш и ти да ме викаш
и това, че бих станал спокоен ако дойдеш при мене завинаги.

Нека да бъдем добри, нека забравим дъжда,
който измокри дърветата. Да забравим и лошите срещи.
Хората ще отминават, ще ни кимат в алеите дълго.
В широката вечер на парка ще мълчим и ще дишама заедно.
Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена.

Писмо

Когато влезнах в пустия хотел,
бе полутъмно в коридорите.
Аз взех от рафта с номер и ключове
едно писмо със стар забравен подчерк.
И бях за малко време неподвижен,
с отслабнали ръце
Това писмо, което в късен летен ден прочетох в хотела!...

И аз се радвах. Тези букви,
изцапани с мораво мастило,
разкривените думи , с многоточия.
Ти казваше "Мой скъпи Саша"...
И щях да се разплача.

Аз дълго съм вървял
по стъпала,по летния паваж
и много хора са се чудили
на веселото плачущо момче
с малък морав плик в ръката.

Вечерен спомен

Не бях те виждал дълго време. Ето
ти мина днес, в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скръбен вик не чу ли?

Очите ти са сини както някога
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача са навеждали
и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали някога си спомнаш?
Не занм това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават-
аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер!
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?
Ще се опитам да живея сам.
На радостта,че слънцето над мене е,
ще стигне ли да стопли младостта ми ?

Александър Геров

Копнеж

Мина времето на неспокойните тръпки,
на вълшебния блян и на бунта в кръвта.
Любовта като цвете пукна своите пъпки,
разцъвтя във ухание и отрони листа.

И сега те ме блзнят вече твоите устни.
Не е вече тялото ти плод-със сладост налян.
Твойте думи ме дразнят. И при теб ми е пусто.
И е скучно със теб-и аз пак съм сам.

Вечер гледам навън как сгъстява се зрача,
как възлизат звездите по млечния път
а пред мен като колба земята подскача
и по нея хомункулусите вървят.

В нея всички лъчи избледняват накрая.
Най-любимите устни стават мърти уста.
И върти се, върти се, върти се в безкрая
вечността като прах от разбити сърца.

В този миг тази малка,невидима нишка,
дето свърза мойто с твойто сърце,
се превръща в могъща, в сташна сила войнишка,
става жилава като желязно въже.

И макар,че ти казвам и скучна и чужда,
аз копнея, щом дойде съня-
онзи сън от който вече няма пробуждане,
до твойто сърце да заспя.

Александър Геров
Гибел

Тя го обичаше и го целуваше,
и го притискаше до свойта гръд.
Тя мислеше за него и тъгуваше,
когато той бе някъде на път.

Ь той я гледаше като загадка
и питаше се тъжен и смутен:
"Дали не ще е любовта ни кратка?
О, тя ще ме остави някой ден!"

И със копнеж и милваше ръцете.
Но сдържана, стаена беше тя,
долавяйки във своя огнен трепет,
че гибел носи всеотдайна.

Чуство

Бе чуството ни отлетяло...
Сбогувахме се в оня ден
И ти ми каза на раздяла:
"Мисли понякога за мен"

"Мисли за мен!" А аз не мислех.
Аз като филм те преживях.
Аз те забравих и улисан по някакви пътища вървях.

Сега излишен и самотен
навлизам в своите старини.
Звъни нарядко телефона
и по погрешка все звъни.

Девойката с коси разкошни,
с винтяга и с панталон
не се провиква вече "Поща-а"
минавайки край моя дом.

И ме обзема безутешен копнеж.
И искам,аз смутен,
на първия случайно срещнат
да викна:"О,мисли за мен!"

Дано не си ти като мене!
Дано те гледат в тези дни
очи,от обич озарени,
каквито имах аз преди.

Богомил Райнов

Отиде си.Небето се разплака.
Скръбта приведе старите ели
и вятърът засвири сред бука.
С дзве думи времето се развали.

Камината в стаята запуши
и скръб,и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна,и с досада слушам
кка псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са всякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковони хижите
и няма цветни рокли,песни,смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната,де нявга с теб седях.

Отивам си.Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?


Пейо К. Яворов

Сън

сънувах те и тая нощ , о мила,
сънувах те-бленуваше до мен,
глава на рамото ми прислонила.

Тъмите бяха ярко осветени:
очите ти-през погледа ми замъглен-
горяха в бъдещето устремени...

Тъй нявга бе-то бяха дни честити!-
додето ти разумно се смири,
додето ти та всичко се насити.

Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз-и роних сълзи до зори,
за твоя край и моя дял несретен...

Насаме

Под нежната омая на вечер замечтана
и двама ний горим!-не идвай чак при мен...
В прегръдките си взел те,когато те желая
цял с тебе да се слея-и ний ще се топим-
в блаженство и забрава,мъчително далеко
от себе си тогаз усещал бих те аз.

Ах,вечер замечтана ни дакрива-
и двамата се топим!-но по-далеко стой...
Изгубил те от поглед,когато ще престана
да мисля зарад тебе,ний двамата ще горим
един за друг в притома;-и колко,колко близо
усещал бих те аз до себе си тогаз!

Сенки

на тъмна нош часът.Аз гледам открони
две тъвни сенки:там,зад бялата завеса,
де лампата гори,в поле от светлина,
две сенки на ноща...Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там-сянката на мъж и сянката на жена.

Мъчително глава се към глава навежда-
те няма да се чуят:искат и не могат.
те шепнат воже би-от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват!Искат и не могат...
И пак,идшн пред друг,идшн зад друг стоят.

те шепнат може би,но може би и викат,
но може би крещят;-те няма да се чуят,
две сенки на ноща,през толкоз светлина...
Те няма да се чуят,ни ще се досегнат,
сами идна за друга в жажда и притома,
те-сянката на мъж и сявката на жена!