Damaged: май 2009

неделя, 31 май 2009 г.

Пейо К. Яворов

На Лора

Душата ми е стон.Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от лъбов...
Душата ми е стон.Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам:има ад и мъка-
и в мъката любов!
Миражите са близо-пътят е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойно плът и призрак лек...
миражите са близо пътят е далек:
защото тя стои в сияние от мене,
стои ала не чуе кой стои и стене-
тя-плът и призрак лек.

Цанко Церовски

Не се пробуждай

Не се пробуждай,спи в гърди ми,
погинала любов!...
дух морен иска да почине
почивай ти,любов!

Какво?...нима очакваш нещо,
погинала любов?-
животът смее се зловещо...
Почивай ти любов!

И бляновете забрави ги,
погинала любов!
В сърце без злоба,без вериги-
почивай ти любов!

Пенчо Славейков
Скерцо.Григ.

Когато идеш там,
полека и кажи:
есенната мъгла градината скрежи
и той е сам.

И дивните цветя
увяхнаха и те,
увяхнаха и те,немилвано дете,
за теб в мечта.

когато идеш там,
полека и кажи:
есенната мъгла градината скрежи
и той е сам!

Не чакай отговор
и тихо помени-
че ще затвори той со есенните дни
угаснал взор.

И нека не смути
ней радостта вестта
за тоя,който ще изчезне с есентта,
за теб в мечти.

Пенчо Славейков

"Обича я"-когато чу това,
усмивка тъжна му на устни трепна.
От равнодушно казани слова
сърцето му се в болса сви и сепна.

"Обича я"-и тя го чу това,
сви рамена..сърцето се не сепна.
От чуждите безмислени срова
студен смях сал на устните и трепна.

Иван Вазов

В гняв жесток

В гняв жесток писма любими
аз на пламъка поднесох,
сетих болки нетърпими
и от ужас се потресох.

Чух и пламъка тогава,
че ехидно произнесе:
"Лудньо искаш ли забрава?
Хвърляй тука и сърце си!"

Пенчо Славейков

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечта
при теб унася, свидно мое дете.

И виждам те,унесена в мечти
за мен,подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.

Иван Вазов

Очите

Аз често искам с поглед да проникна
в душата ти,но ключ стои на храма-
кат през прозорче някакво да вникна
в сърцето ти, но то прозорче няма.

Едните ти очи за мен остаят,
във тях чета, в туй живо огледало
свят зял живей,мечти,лучи играят,
душа сърце се е събрало.

О,чуден взор кога те тебе няма,
зловещи призраци духа ми стряскат,
съзра ли те,когато пак сме двама,
слънца,слънца в ноща ми бляскат!

Ти ме срещна

Ти ме срещна пръв при тополите-
роза нежна,миризлива.
Чуй,от всичките ми пролети
тая беше най-щастлива.

Ти ме срещна в дните на неволите-
помниш?И каква промяна!
Чуй,от всимките ми пролети
тая беше най-засмяна.

Ситен дъжд вали като маргарит

ситен дъжд вали като маргарит,
моето либе коня седлае,
на кяр да иде на каравлашко.
Азе му думам и му се моля:
-Поседи либе тая година,
тая година и тая зима-
пари се,либе,сявга печелят,
младост е,лебе, като росица:
заран я има денем я няма.

Мара Белчева
Кокиченце

Кокиченце за мене брано,
от него дар на обичта-
от всички минало най-ранно
през портите на пролетта!

Ела ми научи душата
как да цъвти в снега и тя
и да извади от земята
сълзиците на любовта.

Кирил Христов

Ти питаш ме дали ще имам сила
да ти простя спокойно някой ден?
Да ти простя безумните теглила
и сълзите , що ти ми струваш мен?

О,леко е жестокосърдно дете,
Погледай ме:във моя поглед свети
това,което длъжна си да знайш!

Кога надеждите ми ти погуби,
кога отрови мойте младини-
не трябва днес сърце ти веч да люби
и радостни да обещава дни!

Ела-и виж какво от мен направи!
Нарадвай се!Нагледай ми се ти!
А после питай мога ли забрави...
и мога ли ти някога прости!

Richard A. Kirk

събота, 30 май 2009 г.

Lara for good! Even in bad lips are rad :D

Александър Вутимски

Опушена спирка

Вървях под безмълвния пушек на къщите,
и мислех,че дългия ден е така отегчителен.
В тъмните облаци светеше сребърно слънцето.
Пееха някъде скръбно сирените...Тебе те нямаше.

Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена,
приближи ме безмълвно...ще дойдеш ли?
ще застанеш ли близо до мен?
Дай ми твоята тъмна ръка...помилвай ръката ми нежна.
Попитай защо съм замислен и тих и студен както винаги.

И аз ще ти кажа тогава, че съм много самотен наистина,
че обичам очите ти и твоите думи и тебе,
че, когато те няма денят е така отегчителен.
А слънцето хилаво старите стрехи изкачва.
Трамваят ще тръгне , но ти ще останеш при мене.
ще приказваш до мен и ще мислиш за мен,ще ме гледаш.

А аз ще те слушам безмълвно, спокоен и тих ще вървя
и ще мисля , че все ще отвикна да мълча ,
да се скитам самичък.

Бил съм нервен пред теб понякога, но всичко си има причина
Аз бях сам и не казвах, аз те исках и също не казвах,
не рабирах, че чакам да ме търсиш и ти да ме викаш
и това, че бих станал спокоен ако дойдеш при мене завинаги.

Нека да бъдем добри, нека забравим дъжда,
който измокри дърветата. Да забравим и лошите срещи.
Хората ще отминават, ще ни кимат в алеите дълго.
В широката вечер на парка ще мълчим и ще дишама заедно.
Тихо слезни от трамвая на старата спирка опушена.

Писмо

Когато влезнах в пустия хотел,
бе полутъмно в коридорите.
Аз взех от рафта с номер и ключове
едно писмо със стар забравен подчерк.
И бях за малко време неподвижен,
с отслабнали ръце
Това писмо, което в късен летен ден прочетох в хотела!...

И аз се радвах. Тези букви,
изцапани с мораво мастило,
разкривените думи , с многоточия.
Ти казваше "Мой скъпи Саша"...
И щях да се разплача.

Аз дълго съм вървял
по стъпала,по летния паваж
и много хора са се чудили
на веселото плачущо момче
с малък морав плик в ръката.

Вечерен спомен

Не бях те виждал дълго време. Ето
ти мина днес, в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скръбен вик не чу ли?

Очите ти са сини както някога
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача са навеждали
и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали някога си спомнаш?
Не занм това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават-
аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер!
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?
Ще се опитам да живея сам.
На радостта,че слънцето над мене е,
ще стигне ли да стопли младостта ми ?

Александър Геров

Копнеж

Мина времето на неспокойните тръпки,
на вълшебния блян и на бунта в кръвта.
Любовта като цвете пукна своите пъпки,
разцъвтя във ухание и отрони листа.

И сега те ме блзнят вече твоите устни.
Не е вече тялото ти плод-със сладост налян.
Твойте думи ме дразнят. И при теб ми е пусто.
И е скучно със теб-и аз пак съм сам.

Вечер гледам навън как сгъстява се зрача,
как възлизат звездите по млечния път
а пред мен като колба земята подскача
и по нея хомункулусите вървят.

В нея всички лъчи избледняват накрая.
Най-любимите устни стават мърти уста.
И върти се, върти се, върти се в безкрая
вечността като прах от разбити сърца.

В този миг тази малка,невидима нишка,
дето свърза мойто с твойто сърце,
се превръща в могъща, в сташна сила войнишка,
става жилава като желязно въже.

И макар,че ти казвам и скучна и чужда,
аз копнея, щом дойде съня-
онзи сън от който вече няма пробуждане,
до твойто сърце да заспя.

Александър Геров
Гибел

Тя го обичаше и го целуваше,
и го притискаше до свойта гръд.
Тя мислеше за него и тъгуваше,
когато той бе някъде на път.

Ь той я гледаше като загадка
и питаше се тъжен и смутен:
"Дали не ще е любовта ни кратка?
О, тя ще ме остави някой ден!"

И със копнеж и милваше ръцете.
Но сдържана, стаена беше тя,
долавяйки във своя огнен трепет,
че гибел носи всеотдайна.

Чуство

Бе чуството ни отлетяло...
Сбогувахме се в оня ден
И ти ми каза на раздяла:
"Мисли понякога за мен"

"Мисли за мен!" А аз не мислех.
Аз като филм те преживях.
Аз те забравих и улисан по някакви пътища вървях.

Сега излишен и самотен
навлизам в своите старини.
Звъни нарядко телефона
и по погрешка все звъни.

Девойката с коси разкошни,
с винтяга и с панталон
не се провиква вече "Поща-а"
минавайки край моя дом.

И ме обзема безутешен копнеж.
И искам,аз смутен,
на първия случайно срещнат
да викна:"О,мисли за мен!"

Дано не си ти като мене!
Дано те гледат в тези дни
очи,от обич озарени,
каквито имах аз преди.

Богомил Райнов

Отиде си.Небето се разплака.
Скръбта приведе старите ели
и вятърът засвири сред бука.
С дзве думи времето се развали.

Камината в стаята запуши
и скръб,и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна,и с досада слушам
кка псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са всякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковони хижите
и няма цветни рокли,песни,смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната,де нявга с теб седях.

Отивам си.Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Пейо К. Яворов

Сън

сънувах те и тая нощ , о мила,
сънувах те-бленуваше до мен,
глава на рамото ми прислонила.

Тъмите бяха ярко осветени:
очите ти-през погледа ми замъглен-
горяха в бъдещето устремени...

Тъй нявга бе-то бяха дни честити!-
додето ти разумно се смири,
додето ти та всичко се насити.

Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз-и роних сълзи до зори,
за твоя край и моя дял несретен...

Насаме

Под нежната омая на вечер замечтана
и двама ний горим!-не идвай чак при мен...
В прегръдките си взел те,когато те желая
цял с тебе да се слея-и ний ще се топим-
в блаженство и забрава,мъчително далеко
от себе си тогаз усещал бих те аз.

Ах,вечер замечтана ни дакрива-
и двамата се топим!-но по-далеко стой...
Изгубил те от поглед,когато ще престана
да мисля зарад тебе,ний двамата ще горим
един за друг в притома;-и колко,колко близо
усещал бих те аз до себе си тогаз!

Сенки

на тъмна нош часът.Аз гледам открони
две тъвни сенки:там,зад бялата завеса,
де лампата гори,в поле от светлина,
две сенки на ноща...Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там-сянката на мъж и сянката на жена.

Мъчително глава се към глава навежда-
те няма да се чуят:искат и не могат.
те шепнат воже би-от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват!Искат и не могат...
И пак,идшн пред друг,идшн зад друг стоят.

те шепнат може би,но може би и викат,
но може би крещят;-те няма да се чуят,
две сенки на ноща,през толкоз светлина...
Те няма да се чуят,ни ще се досегнат,
сами идна за друга в жажда и притома,
те-сянката на мъж и сявката на жена!