Damaged

Има моменти в които човек просто изгубва желание да размишлява и да търси някакви отговори, които са били спохождани с неугасващата надежда да открие поне малко смисъл, който на свой ред да му дари ентусиазма да продължи да мисли. Защото нали човек без мисли, не е човек. Това ни различава от всички останали животински видве. Способността ни да мислим, да се надяваме, да създаваме, после да рушим за да създадем отново. Какво се случва с човешкото в теб, когато просто не желаеш повече да се напрягаш да мислиш и да се затормозяваш с целия абсуден фалш и лицемерие на обкръжаващата те реалност? В какво се превръщаш ? Има ли изобщо някакво значение всичко това? Дали ще се носиш безтегловен в тъмната, топла безкрайност на съзнанието си, докато не изконсумираш сам себе си, докато просто не се всмучеш в пространството на забравата, където няма отчаяние, няма незадоволени желания, където няма остри като нажежени пирони мисли, които с цялата сила на интензивността си да се забиват в плътта на душата ти ? Дали няма просто да изчезнеш в някакъв благ унес лишен от любов и омраза, лишен от приятелство и предателство, лишено от всичко което щом някога ти е носело наслада обещава да ти донесе и нещастие? Предполагам, че хората които истински ги е страх от смъртта трябва много да обичат живота. Предполагам, че е прекрасно да си жив. Предполагам, че това се случва когато успееш да избягаш много надалече от навика да говориш неща, които не искаш да казваш, да правиш неща, които не искаш да правиш, и да правиш всичко това съвсем импулсивно. Дали повечето хора не живеят собственият си живот, а по навик просто монотонно съществуват, докато не се разложат отвътре-навън. Дали са повечето или е една малка,проклета част от низвергнати индивиди ? Което и да е от двете, те вонят много преди да са започнали да се разкапват от безумието на полепналото с гной от мозъчния им застой, линеещо, вегетиращо съществуване. Аз изобщо не съм щастлива. И изобщо не ме е срам. Може и да ме е страх да не окървъвя ръцете и нозете си, докато се катеря по грапавия склон, който води до върха на който е забодено щастието, като знаме което се вее ли вее и чака някой да го вземе в ръце и да го вдигне нагоре към небето, където заедно да отлетят. Може би ме е страх, че когато стигна върха и протегна ръце към него,ще го оцапам с мръсната си, незаслужила кръв и то просто ще се разпадне като ситен прах и ще мине през пръстите ми, а аз ще седна и ще чакам да изтече и последната капка кръв от мен. Все пак щастието е крехко. Аз съм груба. Груба съм като шкурка,груба съм като кора, като цимент, като скапано засъхнало лайно залепнало по средата на напукалия се бетонен път.