that`s one sick editorial.

that`s just pure perfection.

Simple is beautiful

yep...that`s pretty much what i believe in! and here is the proof!

My Meds Aren't Working

My body still clings to life
Only my spirit has died inside.
(so I pray)
I pray for death every night
But I keep waking up alive
I cut myself for infliction
And I still spit at my reflection
I hate everything I am
I have my friends to think for that

So I keep taking my meds
And I do what my doctor says.
I hate myself more everyday.
I guess I'll always be this way

I've learned that love is dead
And that people just get fucked instead
And all the while making friends
Just to fuck them in the end

Everyone I touch infects me
Cancer in flesh there is death all around
Everyone I touch, I infect them
Black and dead is my heart

Alone, I'm not good when I'm alone
I pace and tear at my skin and my hair
Burn myself for some relief
For a sick fucking joke of a life
The punchline is when I die
And come back as me for eternity
Just to fuck up everyday?
And fail the ones that I love by being alive

I don't know who I am anymore
A parasite in human disguise?
Searching for a piece of shit with all of you maggots and flies

Everyday I feel that I just cant do anything right
I'm sorry if you know my name
I probably fuck your life, goodbye

DYSTOPIA FOR FUCKING EVER!

zara lookbook november

those two looks caught my eye and aren`t they just perfect ?

Има моменти в които човек просто изгубва желание да размишлява и да търси някакви отговори, които са били спохождани с неугасващата надежда да открие поне малко смисъл, който на свой ред да му дари ентусиазма да продължи да мисли. Защото нали човек без мисли, не е човек. Това ни различава от всички останали животински видве. Способността ни да мислим, да се надяваме, да създаваме, после да рушим за да създадем отново. Какво се случва с човешкото в теб, когато просто не желаеш повече да се напрягаш да мислиш и да се затормозяваш с целия абсуден фалш и лицемерие на обкръжаващата те реалност? В какво се превръщаш ? Има ли изобщо някакво значение всичко това? Дали ще се носиш безтегловен в тъмната, топла безкрайност на съзнанието си, докато не изконсумираш сам себе си, докато просто не се всмучеш в пространството на забравата, където няма отчаяние, няма незадоволени желания, където няма остри като нажежени пирони мисли, които с цялата сила на интензивността си да се забиват в плътта на душата ти ? Дали няма просто да изчезнеш в някакъв благ унес лишен от любов и омраза, лишен от приятелство и предателство, лишено от всичко което щом някога ти е носело наслада обещава да ти донесе и нещастие? Предполагам, че хората които истински ги е страх от смъртта трябва много да обичат живота. Предполагам, че е прекрасно да си жив. Предполагам, че това се случва когато успееш да избягаш много надалече от навика да говориш неща, които не искаш да казваш, да правиш неща, които не искаш да правиш, и да правиш всичко това съвсем импулсивно. Дали повечето хора не живеят собственият си живот, а по навик просто монотонно съществуват, докато не се разложат отвътре-навън. Дали са повечето или е една малка,проклета част от низвергнати индивиди ? Което и да е от двете, те вонят много преди да са започнали да се разкапват от безумието на полепналото с гной от мозъчния им застой, линеещо, вегетиращо съществуване. Аз изобщо не съм щастлива. И изобщо не ме е срам. Може и да ме е страх да не окървъвя ръцете и нозете си, докато се катеря по грапавия склон, който води до върха на който е забодено щастието, като знаме което се вее ли вее и чака някой да го вземе в ръце и да го вдигне нагоре към небето, където заедно да отлетят. Може би ме е страх, че когато стигна върха и протегна ръце към него,ще го оцапам с мръсната си, незаслужила кръв и то просто ще се разпадне като ситен прах и ще мине през пръстите ми, а аз ще седна и ще чакам да изтече и последната капка кръв от мен. Все пак щастието е крехко. Аз съм груба. Груба съм като шкурка,груба съм като кора, като цимент, като скапано засъхнало лайно залепнало по средата на напукалия се бетонен път.